Розопроизводство

Една традиция, с която сме известни из цял свят и един продукт, силно свързан с нашата малка държава - розовото масло. Розопроизводството в България е част от производството на етерично-маслени култури. То започва през XVII век в Казанлъшката котловина с отглеждането на маслодайна роза за производство и износ на розово масло в пределите на Османската империя и Западна Европа - Виена, Париж, Лондон. Първото свидетелство за розови градини в Карловско е от 1712 година. През 1820 г. Дончо Папазоглу открива първата фабрика за розово масло в Казанлък. Отглеждането на рози за производство на розов цвят започва през XVII и началото на XVIII век с пренасянето ѝ от околностите на Дамаск в Задбалканските котловини, основно в Карловската и Казанлъшката котловини, поради благоприятни условия за отглеждането ѝ. В днешно време се добиват около два тона розово масло годишно, като в България се произвеждат 70% от розовото масло в света. За производството на 1 kg розово масло са необходими близо 3500 kg цвят.

Подходяща почва  

Розобер

В края на май и началото на юни настъпва "звездният миг" за Долината на розите. Обширните розови насаждения избуяват в бледо цикламено и са истинска радост за окото. За хората от общините Казанлък, Павел баня и Калофер това е най-натовареният период в годината. Тогава започва розоберът. За целта още в ранни зори към насажденията се стичат розоберачи от близките села. Самото събиране на розовия цвят представлява истински ритуал, който не се е променил съществено през последните 200 години. Най-доброто време за бране е от 5 и половина до 10 часа сутринта, или преди слънчевите лъчи да изпарят съдържащото се в цветчетата розово масло.

Розоварство

При розоварството на розов цвят чрез водна дестилация, се получава розово масло и розова вода. Тази технология е пренесена по българските земи през XVII век от Персия и Индия. За увеличаване на количеството и подобряване на качеството на розовото масло се усъвършенстват съоръженията и се използва технологията на двойната дестилация. До началото на XX век в розоварните се използват гюлпхани - малки казани. В аламбици - медни казани с вместимост около 120 литра, които са групирани по няколко в гюлпана - дестилационна инсталация, се извършва многократна редестилация. Гюлпаните се правят до течаща вода, обикновено в близост до река. Ако брега на реката е по-висок, се използват водни колела, за да се издигне водата на нужната височина. Случва се гюлпаните да се отнасят от буйните води на реката. Гюлпанският казан се състои от казан и капак. Казанът има форма на пресечен конус, в който се слага капака. Капаците на гюлпаните в България са по-големи в сравнение с използваните във Франция и Индия, което позволява по-доброто събиране на водните пари. Те се отвеждат към охладителната каца под наклон от 45°. През 1860 г. само в Казанлъшко се използват 1271 казана, като средното производство от всеки от тях е около 135 мускала розово масло. Мускалът е единица за тегло, заимствана от арабите, равна на 4,9844 грама. По българските земи до Кримската война се произвеждат до 300 000 мускала, или около 1500 kg розово масло. След Освобождението производството на розово масло се увеличава и достига до 848 000 мускала, или 4240 kg през 1909. До 1905 г. най-големите площи с рози и с най-много казани за дестилация на розов цвят са в Казанлъшко, след което е изпреварен от Карловско. През 1902 г. в Карлово е изградена първата в България фабрика за парна дестилация на розов цвят. През 1935 г. започват да действат над 100 частни и кооперативни розоварни, като се прекратява използването на гюлпаните. Към края на Втората световна война в България съществуват 88 розоварни инсталации. След 1944 г. розоварството се извършва от предприятията "Българска роза" в Казанлък, Карлово и Пловдив.